ДепартаментИзящни изкуства

135-е години от рождението на Владимир Димитров – Майстора бяха повод за връчването на ежегодната Национална награда за живопис, учредена на негово име. На тържествена церемония в Художествена галерия „Владимир Димитров – Майстора” в град Кюстендил представители на Съюзa на българските художници (СБХ), oбщина Кюстендил и Министерство на културата за втори път удостоиха с престижното отличие проф. Николай Майсторов, преподавател от департамент „Изящни изкуства“ към Нов български университет, който пази спомена отпреди 40 години, когато случайно научава, че е носител на Голямата награда на Съюза.

 

Преди броени дни творецът отново получи авторитетното признание. Този път за неговата самостоятелна изложба „100 икони х 100 сонета”, чийто дом бе столичната галерия „Райко Алексиев” от 8. до 26. март 2016 г. Величествената мистична експозиция представляваше живописни платна с дълбинен смисъл и закодирани послания, вдъхновени от любовната лирика на чилийския поет Пабло Неруда.

 

Проф. Николай Майсторов e роден на 7. Август 1943 г. През 1969 г. завършва специалност „Живопис” в Националната художествената академия в класа на проф. Ненко Балкански. От 1972 г. до 1973 г. работи като преподавател в Художествената гимназия в София, а след това – във Висшия институт за архитектура и строителство. Три години по-късно става главен художествен ръководител на Първа частна художествена академия „Жул Паскин” в София. Основател и ръководител е на „Ателие 19” в София. Преподавателската си дейност продължава в няколко университета, а от 2007 г. - и в Нов български университет, където за 70-ата си годишнина е удостоен със званието „Почетен професор“.

 

Дългогодишната му дейност е изпъстрена с многобройни участия в изложби, международни биеналета и триеналета на графиката и представителни експозиции на българското изкуство в чужбина. Част от творбите му могат да бъдат открити в лични колекции на ценители, както и в галерии в България, Германия, Холандия, Южна Корея и още много други страни. Страстта си към изкуството проф. Майсторов умело канализира под формата на лекционни курсове, които привличат вниманието на студентите в НБУ. Гордее се с изложбите си, но не крие удовлетворението си от факта, че професионално реализиралите се художници, завършили програмите в департамент „Изящни изкуства“, са известни не само в България, но и по целия свят.

 

 

• Огледало на душата ли е платното и какво Ви провокира, за да споделяте с него чувства и мисли?

 

Обикновено се провокирам от текстове. Това решение го взех в младостта си. Текстовете ги приемам не като илюстрация, не като сюжетна линия на развитие на действието, а просто като провокация, като самооткриване, като дублаж на идеи, които откривам на друго място. Обикновено това са текстове от „мъдри“ книги. Правил съм експозиции, вдъхновен от „Дон Кихот“ и от библейски текстове. Последната изложба, която представих, е изградена върху текстове на Пабло Неруда – „Любовни сонети“. Фактически  получих Национална награда за живопис „Владимир Димитров – Майстора” за тази изложба.

 

• През какви етапи протича творческият процес?

 

Както казах, нещата ги преживявам емоционално. Правя подготвителни рисунки. Приемам ги като самоусещане, като забравено внушение, върху което започвам да работя. Осъзнавам ги преди всичко като отношение на вътрешните ми вибрации към външния свят. Затова смело мога да кажа, че картините са мое лично откровение. Цял живот работя едно и също нещо, но винаги с различна образна стойност. Търся съпоставката между доброто  и злото, между смъртта и живота. Аз съм фигуративен художник и ме интересува човешката екзистенция, затова изцяло съм се обърнал към човешките образ и фигура. Да не забравяме, че образът също носи внушение. Той не е илюстративен. Излъчва енергия. Бих казал, че енергията в образа е музикалната вибрация на изкуството.

 

• Съществуват ли чувства и мисли, които едно платно не може да отрази?

 

Както всички знаем, чувствата са абстрактни. В този смисъл едно музикално произведение може би най-чисто ги „извежда“, но платното „търпи“ всяка човешка намеса.

 

• Какви емоции пораждат изложбите – радост от завършека на един процес, удовлетворение, носталгия?

 

Приемам ги като редова работа. Като краен резултат. Но и като доказателство за това, че все още съм здрав и мога да работя. Аз съм против вдъхновението, защо трябва да започна да работя по нещо, за да открия за себе си силата, която да ме мотивира.  Както при всяка работа, има известно насилие, известна леност, които трябва да преодолееш. Дори неудобствата на всекидневието. Когато човек влезе в работата, започва да преживява своята дейност и така открива вдъхновението. А това е много приятен момент, който, ако е резултат на работата, прави пътя към вкъщи много по-приятен.

 

• Преди около 40 години за първи път получавате Националната награда за живопис „Владимир Димитров – Майстора”. Ярък ли е все още споменът за нея?

 

През 1986 г. за първи път получих наградата. Тогава беше странно усещане, заради скромното „връчване“. Бях на свободна практика. Помня как отидох да взема някои хонорари от Съюза и оттам ми казаха, че имам хонорар от награда. Не ми беше съобщено предварително и затова бях много изненадан. Тогава отличието беше награда само на Съюза, тъй наречената „Голяма награда“, а сега вече е „Национална награда“. Връчването й беше прекъснато за дълъг период от време, но преди пет години бе подновено отново.

 

• Какво се крие зад тези награди? Всъщност необходимо ли е един творец да бъде оценяван?

 

Необходимо е. Творческата работа е самотно занимание. Понякога дори е резултат от дългогодишна дейност. Да не забравяме, че „Артистът обича ръкопляскания“. В този смисъл, ние също. Наградите са обществена оценка. Има и друга мъдрост в тази насока, която е особено показателна – „Изкуството се ражда след като бъде оценено“. Докато рисуваш, все още това, което правиш, не е изкуство. Трябва да има връзка с публиката. Едва тогава вече понятието се изпълва със смисъл и стойност. Необходимостта от съпричастие, консумация на твоите неща, ражда понятието „изкуство“.

 

• Кой е завършващият цикъла елемент, който оказва влияние върху личната удовлетвореност на твореца?

 

Задължително е човекът да е творец сам за себе си, за да запази свободата си. Но във вторичен план, изкуството е диалог, затова краен резултат от този процес е изложбата. С нея се приключва едно действие, една идея.

 

• Целият процес напомня за цикличността без значение от формата й ...

 

Цикличност, да. Аз винаги работя по сценарий и правя по минимум 15–20 картини. В момента работя по нов, много голям проект, от петдесет картини, създадени върху Четирите евангелия. Ще се казва „Пътят“ и предстои да бъде завършен и представен до четири години.

 

• Художествената галерия в Кюстендил едва успя да събере всички желаещи да уважат отбелязването на 135-годишнина от рождението на големия художник Владимир Димитров-Майстора и връчването на наградата на негово име. Каква всъщност е ролята на изкуството в съвременната реалност и наблюдават ли се промени в перцепцията спрямо него?

 

Мисля, че явленията не се променят. Така, както и светът, който е статичен по своята същност. Единствената промяна, която се наблюдава днес, е във вътрешното еволюиране на човека, което води до различно възприемане на средата. Ако можем да говорим за динамика, то тя е единствено в различните поколения. Но законът си остава един и същ – хората имат нужда от изкуство.

 

• Как университетската институция помага за опазването и развитието на изкуството в България?

 

Не всеки, който учи изкуство, се развива професионално в тази сфера. Преди всичко в Нов български университет се стремим да култивираме „културни личности“. По този начин „отпушваме“ каналите на човешката същност. Неслучайно точно такива хора, с такива потребности и вътрешна нагласа, са избрали да се обучават в програми, свързани с изкуствата. Те притежават чувствителност, която е хубаво да има своя професионална „подплата“, за да може човекът да разбира в детайли изкуството, когато се докосне до него. Независимо от вида си, творчеството носи възможност да бъде предадено. В Нов български университет разчитаме много на таланта и на интуитивната подготовка на студентите, които могат да бъдат развити чрез усвояването на знания и умения, които пък от своя страна могат да бъдат придобити в университетска среда.

 

• Какво е съотношението между талант и труд, когато става дума за професионалисти в сферата на изкуството?

 

Талантът е необходима цена на действието, която без труд закърнява. Вече стана дума за каналите на човешката същност. Или се запушват, или се отпушват при липсата или наличието на работа. От тази гледна точка университетското обучение е задължително, защото предоставя профилиране в по-предметни, приложни изкуства. В по-философски план може и да не си учил и пак да бъдеш успешен, но нагласата е въпрос на труд, но и на саморазвитие. „Изкуство чрез изкуство се ражда.“

 

• Как бихте описали преподавателската си дейност в Нов български университет?

 

След една година ще станат 10 години, откакто преподавам в НБУ. Преподавателската дейност е полезна за всеки художник, за да има относителна социална свобода по време на творческата си работа. Уверен съм, че младите хора подхранват духа, от личен опит го знам. Най-хубавото в процеса е, че се наблюдава взаимно даване, двупосочно и непрекъснато. Точно в него е най-голямото удоволствие от преподавателската дейност.

 

• По традиция, последният носител на наградата се представя с изложба в кюстендилската галерия. Имате ли конкретна идея?

 

Смятам да с представя с „Икони“. На фона на моята изложба следващият лауреат ще получи своята награда.

 

 

 

Интервю: Аксения Янева, отдел „Информационна дейност“

Снимка: БНР